Пиша този отзив с известно закъснение. Но паметта ми не пуска концерта в зала „България“ (18 декември), когато като диригент на Софийската филхармония се яви Томас Зандерлинг, а солистка беше цигуларката Лия Петрова, която нито веднъж не ме е разочаровала с интерпретациите си – винаги оригинални, винаги подчинени на нейните воля и душевност, винаги изненадващи. Особена категоричност излъчва нейното музициране, особена сила и твърдост в намеренията, особена естетика, която не кокетира със слушателя, а плътно, издържано и настоятелно го води, налага му критерий, който не отминава. Родните медии и пиар-служители за този концерт в хор я обявиха за „сензация от БИБИСИ Промс“, а аз искам да съобщя, че Лия е сензация отдавна, ако изобщо тази дума й приляга в контекста на днешните мъгляви, недоносени определения – особено в областта на класическата музика. Но не само. Не е прилично да се подценява личност като нея. Дори е невъзпитано! Защото зад постиженията на тази личност и музиката, която ни дарява освен с колосалните талант и индивидуалност трябва да се разчита, да се откроява неимоверният й труд.
Другият участник в концерта е много важна фигура в диригентския свят. Томас Зандерлинг (1942) е първият и най-възрастен син на легендарния, наистина легендарния, немски диригент Курт Зандерлинг (1912-2011). Зандерлинг беше познат в България със своите две гостувания – през 1956 г. на Софийската филхармония с няколко концерта и през 1971 г. със своя Берлински симфоничен оркестър на фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе. По повод концерта на Томас Зандерлинг един музикален „капацитет“ се изказа по една телевизия, че Томас има двама синове Михаел (1967) и Стефан (1964). Не че е голяма работа, но все пак е добре да се знае, че това са негови, по-късно родени братя – те са добри диригенти, които, ако не ме лъже паметта ми, не са гостували в София. Но Зандерлинг беше и през 2024 г. Очевидно оркестърът му допада, а той е изключително сериозен музикант. И това се разкри за пореден път на концерта през декември.
Началото бе дадено от цигулковия концерт на Сибелиус. Маниерът на съпровод, на партниране на солистката още в самото начало на творбата привлече вниманието. Имаше някаква рядка специфична спойка – не само по отношение на баланс, на симултанност или на динамика. По-скоро слушахме музика, обагрена в най-точния цвят – като получер графит. И веднага, още в началото на първата част на концерта от Сибелиус, се наложи специфичният звуков слух на Лия. Тя чете концерта като силно драматичен разказ, в сумрачни тонове, великолепно подпомогната от диригента. Разбира се подобни прочити има, но нейният е обогатен от извънредната й свръхчувствителност към характера и протичането на звука и забележителния контрол върху процеса – с пасажна плътност и пределно уверена прецизност. Прочитът й сякаш се основава, дължи на някакъв неин специален разговор с композитора. Не се забравят двете солови каденци от първата част – при абсолютно ясните насоки на експресията в това творение Лия Петрова някак изтръгва допълнителни чувства и смисъл, прибави щедро личната си способност да разгърне експресивното свое можене да изтегли, да удължи фраза, като при всяко изречение добавя различен звук, прибавя и отнема нюанси в тоновите цветове – тук по-скоро те създаваха сумрачната атмосфера на специфично меланхолично терзание, което Лия изговори невероятно – тази дама има способността да артикулира музикалното слово така, че слушателят чува една напълно разбираема, отчетлива изповед, изказана с горестна споделеност. Фразирането е с впечатляващ с диханието си диапазон във времетраенето – широко разгърнати дълги фрази, последвани от спонтанен дискретен шепот – невероятен, например бе финалъг на втората част. Съмишлието между диригент и солистка бе от много редките явления в съвременната концертна практика, когато те минават творбата с една репетиция и на генерална репетиция, което смятат за достатъчно. Тук очевидно е имало повече работа, за да се постигне общото съгласие в смисъла и качеството на звука. Смисълът бе обогатен и дори трансформиран в третата част, която прозвуча далеч от всеобщото танцово внушение, а по-скоро изразяваше една сгъстяваща се неудовлетвореност – според мен много по-логична спрямо характера на драматургичния изказ в първите две части на творбата. Много силен, интересен, дълбок, особено прозорлив, екзистенциален прочит, маркиран от рядък вкус, от впечатляващата инструментална култура на Петрова, която е изумителен инструменталист, но също така невероятен музикант.
Обратно на традиционната концертна форма Томас Зандерлинг бе поставил увертюрата „Нюрнбергски майстори-певци“ в началото на втората част – допускам, че го е направил заради звуковото сходство с Испанската рапсодия на Равел, която бе финална пиеса. Сякаш бе натиснал някакъв педал за смяна на характера и тембрите в звука; оркестърът смени звука си и тук също думата „контрол“ е най-подходяща. Масивно, но също така грижливо изпипано, мощно, но и с отгледани пиано-динамики – провеждането на увертюрата отрази пълноценно стила на това, което би я продължило. Подход на познавач! Подходът кулминира в интерпретацията на Испанска рапсодия от Равел. Тази композиция, първата голяма оркестрова творба на композитора, е като комплициран учебник по оркестрация, който крие невероятни идеи в същността си и предлага на оркестъра страхотни възможности да се изяви – инструментално и ансамблово. Зандерлинг бе изковал толкова перфектна артикулация на всеки глас, че партитурата бе просто зрима – независимо от вградените кратки пасажи в общата линия, от сложните ритмични общи сола във флейти или фаготи, пронизвани от кратки, но подкрепящи и разнообразяващи ритмични фигури в други инструменти. Освен перфектна артикулация диригентът бе постигнал рядка елегантност – и по отношение на звуковите броеници, които понякога в други изпълнения са изглеждали тромави, и в неочакваните комбинации между отделни темброви групи, и в изискващите ритмични звукосъчетания – и над всичко доминираше великолепната музика, впечатляваща, въздействаща с естетически завършената линия на движението. Музика, в която Зандерлинг не допусна и миг на декоративност, на ненужно добавени екзотични ефекти, а предложи на оркестъра своето субстанциално решение, който с удоволствие го прие и направи всичко възможно да го реализира.